Когато разказах за рождения ден на Хела Вотюл, споменах за липсата на хора, които я мразят. Не случайно споменавам „хора”, а не „обкръжение”, защото котките, които хранеше в градината и птиците, на които дробеше трохи се привързваха към присъствието й и я удостояваха с тяхна си нежност, а безсъзнателната им същност обещаваше  тяхната  изначална откровеност.

Тази наивна привидност не убягваше от нейното внимание. Чувствителността и обостреното й усещане за справедливост създаваха у нея привлекателната митологема за хармония и толерантност. Хела Вотюл съзнаваше отлично, че е невъзможен такъв феномен всред хората, защото те са приучени да удостояват с омраза оногова който пръска любов.

Креативната безкористност те възприемаха или като полза, или като поза, или като сигнал за лукава куртоазност, просто не бяха се докосвали до алтруизма и това им звучеше пресилено и нереалистично. Техният свят беше светът на лъжата, който можеха да възприемат само чрез  самозаблудата. Затова конструираха и разпространяваха неверния образ на Хела, който те създаваха на основание собствените си разбирания за света.

Те не можеха да приемат, че освен тяхната личност може да съществува друга така благонамерена и при това реална.

 

Хела разбираше това и не ги обвиняваше. Дори понякога, за да им угоди, й се искаше да отхвърли добронамереността си, за да удовлетвори подозренията им, превърнати в убеждения, но не умееше да го стори. И не трябваше да го стори, защото тогава трябваше да потвърди същото, което потвърждаваха недоброжелателите, а именно, че освен нейната личност не може да съществува друга така благонамерена и при това реална.

 

Понякога горчиво съжаляваше, защото се чувстваше осакатена в неумението да обясни това. Веднъж Хела Вотюл седна на писалището от масивен габър и извади мастилницата, украсена с позлатена плочка, която винаги носеше със себе си при пътуванията. Разказа ми, че я е закупила от един антикварен магазин на няколко преки от „Sacrй Cœur” в Париж.

Възрастен мъж с видимо неевропейски произход я зачистил от прахта и й я подал, докато Хела Вотюл разглеждала едно от редките издания на „Големите надежди”. И антикварят и Хела знаели, че тази мастилница й принадлежи. Тя наброила няколко едри банкноти, а възрастният мъж, без да ги прегледа, ги прибрал в чекмеджето на писалището.

Често си задавам въпроса, защо Хела и антикварят са установили, че тази мастилница й принадлежи. Вероятно заради инкрустацията по позлатената плочка, която изобразява правоъгълен триъгълник с включени квадрати по всичките му страни – една   графична илюстрация на Питагоровата теорема.

 
Мастилото, от години незасъхнало в помътненото му вместилище, остави тези редове:

 

„Препънах се

във точката в която

трябваше да пъхна лоста Архимедов

за да повдигна с лекота Земята” 

--------------------------------------------------------------------







Д-р Максимилян Кастълбаум