Хела Вотюл вечеряше  две мариновани пилешки крилца, задушени в зехтин, заляти със сметанов сос и начупени клончета розмарин. В другия край на чинията, накупчено като сено  ухаеше едро смляно спаначено пюре, чието екологично зелено създаваше илюзията за нещо девствено и свежо, като утро. Някой беше наръсил картофеното пюре с  капки от сос, което Хела Вотюл намери за съвсем несъвместимо. Освен това сосът беше с цвят на хлорирано езеро.  Етюда, който виждаше в чинията си, Хела определи за прекалено обобщен, а обширното морско синьо на покривката  опрости и без това семплия натюрморт на вечерята. Наоколо по стените горяха студени свещи и бяха толкова много, че предметите изгубиха сенките си. Помещението се изпълваше от ефирна синкава светлина, мързелива като сутринта и все пак нетърпеливо  трептяща като очакване.

 Обаче нещо липсваше.

 Чинията кореспондираше контрастно с покривката, а тя беше продължение на тъмносинята вечерна рокля на Хела Вотюл, а дрехата – на кобалтовата стена.  Щом се огледа,  Хела забеляза, че всъщност в стаята нямаше нищо друго освен синьо, а тази чиния и е предоставена, за да запази идеята за онова, което на сутринта щеше да се появи на мястото на синьо-черното нищо, зейнало от отворения прозорец.

 И все пак нещо липсваше.

 Хела Вотюл осмука месото от пилешките крилца, а после облиза пръстите си. Постави кокалчетата  на свободното място в чинията и в оглозганите мощи видя първичната автентичност на принудената човешка страст. Пилешките коалчета сега бяха остатъците от онова диво животно, което е било предназначено да задоволи  Хела Вотюл тази вечер. Откроеното опростяване на битието, това неконтрулируемо синьо на интериора  извади скрити образи и открои отношенията между тях с такава категоричност и отчетливост, че Хела погледна костите, огледа себе си и изкрещя.

- Fauves!

И все пак нещо липсваше.

   Хела Вотюл извади стола от синьото на въздуха и всред деликатната миризма на розмарин,  му определи обичайна форма и го постави до отворения прозорец. После  седна в него,  за да сътвори утрото . А когато съдържанието на вечерната чиния изпълни отворения прозорец, пред нея застана Анри Матис, по лазурносиня пижама, надраскана от съвсем несъвместими бели райета. Двамата се погледнаха и всичко придоби смисъл.

 Просто до скоро  този свят беше несподелен.
 

 

^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^



Д-р Максимлиян Кастълбаум